Рок групите и музиката им

* Ако не виждате добре цялата снимка в прозореца на галерията, щракнете на бутона за показване на снимката в отделен прозорец 

** Ако имате забележки или коментари по снимките, пишете ни.

Спомени от Greatst ELS Plovdiv Band 1967-70

За славните времена на младостта и за чудото, наречено музика и любовта към нея.

Самочувствието ни идваше от публиката, която ни даде тази оценка. И преди нас имаше групи. Тази, която наследихме, бяха страхотни музиканти: Славей и Митко, Кьопа, Димо и Румен.
Сенчо беше бас китара (Асен Койнов, випуск 1970), Спенджи - ритъм китара (Стоян Марев, випуск 1971) и Тото на барабаните (Тодор Костов, випуск 1970). Успоредно с това започнахме да оформяме новата група. В нея започнахме с Добчо (Добри Добрев, випуск 1970) като ритъм китара, но той замина за СССР с родителите си. Включиха се Румбата (Румен Мардов, випуск 1971 и на барабаните Запето (Запрян Запрянов, випуск 1971). И така дойде денят „Х”, дадоха ни ключа за инструментите и „уредбата”.  А тя - мъка и ... много ентусиазъм и надежди от наша страна.
Асен Койнов: „A уредбата – някаква тонколона от талашит и един усилвател „Кремона” с 3 входа! Нея използвахме на репетииците, а за концертите най-често наемахме уредба от някакъв частник в Пловдив срещу наем от 30 лв. За времето сериозна сума, но си струваше. Срещу тази сума ние доказвахме себе си, доказвахме любовта и отдадеността си към „нашата” музика и публиката.
На концертите имаше само 2 микрофона. Тото окупираше единия, а на другия се скупчваха останалите. Ама и Бийтълс са започнали така в Ливърпул и Хамбург, де.”
Тото: „Тук е момента да благодарим на Учкома на Гимназията, които осигуряваха парите, когато Гимназията беше домакин на клуб „Пламък". Все пак имахме сериозно присъствие на випуска ни там – Лина, секретар и Наташка, член (Ангелина Козлуджова и Наташа Чавдарова. Но често се случваше ние сами да си плащаме за уредбата – както се казва, нищо не можеше да ни спре в отдадеността ни към любимата музика.
Търсехме новото лице на групата на Английската. Наследеният репертоар просто не ни пасваше. Вероятно в началато отстъпвахме в музикално отношение на „старите”. А стилът на Стоунс – “little off-tune” – ни допадаше най-много, а и поне за себе си мога да кажа, че това е музика, която колкото повече слушаш, толкова повече харесваш. Започваш да се вманиачаваш в нея и ... така вече повече от 45 години.
Първите „вмъквания” на новите парчета в стария репертоар показаха, че сме на прав път. На местата, където свирихме, витаеше усещането, че се чака нещо ново от нас. Без да осъзнаваме, вероятно станахме носители на бунтарския дух (без политически уклон) на нашето пловдивско ново поколение - поколението, което търсеше своето лице, своя дух и форми на изява. И какво по-добро за даване израз на новия дух от арогантния стил на Стоунс - на моменти сякаш дисонансен, твърд звук в рока и негърски блусове, които бяха направени така, че да се възприемат от широката публика. А текстовете – бунт срещу всички устои на традиционното стабилно общество и порядки. Бунтът на поредното ново поколение срещу старото.
Любовта в текстовете им, за разлика от текстовете на всички други групи, се оказа, че е преди всичко горест, разочарования, болка в душата и отчаяна надежда. Че кой тийнейджър не ги е преживявал. Кой не е съпреживявал и намирал своите чувства в блусовете и баладите на Джагър и компания.
Музикалната публика в Пловдив вече беше „узряла” и чакаше ... нова група с ново лице. И дори да е самохвално, тази нова група и новото лице, което да удовлетвори очакванията, бяхма ние – новата група на Английската гимназия. Цяло щастие е, че можехме да проверим новото си лице и отговорим на настроенията пред най-компетентната рок публика – нашите съучениците по време на забавите, които се организираха в салона на Гимназията. Дори репетициите ни при „затворени врати” пълнеха салона. Благодарност и поклон пред съучениците ни – там си повярвахме, израстнахме в музикално и сценично отношение, и засвирихме със самочувствие в организираните всяка неделя клуб „Пламък” за средношколци, клуб „Младост” за студенти, студенски балове и по разни други „мероприятия”.
Първата ни „сериозна” изява в един клуб „Пламък” предизвика присъствие на милиция. Сладкарницата, в която свирихме се препълни, а уж присъствието беше само с покани за ученици „активисти”, отвън се събраха доста хора, които напираха да влязат. Шумни скандали, кратки сблъсъци, но никой не си отиде, въпреки присъствието на милиция. Дори напротив, след това ни казаха, че отвън тълпата е била огромна. А реакцията на милицията - противно на очакванията, един офицер влезе само да ни предупреди малко да намалим звука на уредбата, за да не смущаваме квартала в следобедния час. Но това беше за кратко. Вътре и вън всичко се тресеше от музика и рев на публика.
И така се тръгна – навсякъде ни очакваха с нетърпение и познати питаха нас и съучениците ни кога и къде ще свирим.”
 
Стоян Марев: Спомен от началото на групата: ”Спомням си много добре един случай. Ние репетирахме в гимназията, когато някой дойде и каза, че в една от панаирните палати има много хора и има преглед на художествена самодейност или нещо подобно, на която ставало прослушване на различни поп-групи от града. Спомням си как на бегом отидохме до палатата и как се качихме на сцената.Там имаше включени инструменти. Запомнил съм това,  защото тогава ми се падна да свиря на китара, която приличаше по форма на острие на копие /стрела за лък/ .Спомям си, че по регламент имахме право на две песни, но тъй като публиката издивя и не ни пускаше да си ходим изпяхме и трета, а може и повече, но може и да бъркам. Помня, че изсвирихме и изпяхме”Satisfaction" &  "Jumping Jack Flash" for sure, and maybe 19 th Nervous Breakdown. Беше страхотно, тогава за първи път ми се е случвало публиката пред сцената да иска да ми разкъса дрехите и да ме издърпа да падна при нея. Това, струва ми се, се случваше на всеки от нас, освен Запето, който просто беше по-назад на сцената при барабаните. Тото беше най-потърпевш, разбира се. Беше и най-близо до екзалтираните фенове. Едно страхотно преживяване!“
Имам още един ярък спомен. Става дума за записи, които ни направиха, мисля, че или за телевизията. Тогава пак ни натискаха да изпълним българска песен или на група от соц. лагера. Ние, обаче, изсвирихме и изпяхме със сигурност "Child of the moon" на любимите ни Ролинг Стоунс. Много ясно помня, че я изсвирихме на акустични китари. Записът се направи доколкото си спомням в гимназия "Димитър Благоев".
Помня, че беше голям проблем всеки път да се намери добра уредба за свирене в клубовете и на другите места, където забивахме. Все търсехме уредби под наем. Най-ясно помня, че често вземахме уредбата на Медицинския факултет в Пловдив. Те си бяха купили чисто нова, страхотна за онова време уредба -усилватели и тонколони, мисля, че бяха "Regent".
Асен Койнов: ”Спомням си, че веднъж в кино „Култура” се явихме на запис за предаване за Пловдивски окръг по телевизията. Всичко вървеше „както винаги на нашите изпълнения”, когато се появи Хачо Бояджиев (лека му пръст), който беше режисьор и ни изгони като мръсни котета затова, че пеем на английски език”.
Тото: „Имахме предложение да свирим през лятото на морето. Бащата на съученик беше в Концертна дирекция и каза, че веднага ще започнем през лятната ваканция на морето, но формално трябваше да направим 5 български песни, с които да ни прослушат в Концертна дирекция. А на морето ще си свирим нашия репертоар.
В репертоара си имахме 1 руска песен „Наш сосед”, която се вписваше идеално и винаги предизвикваше фурор. Имахме и 2 парчета на Шадоуз, но да направим и български песни.... Вече бяхме напомпали самочувствие и не виждахме как ще отстъпим от Стоунс. С тийнейджърски инатлък защитавахме репертоара си и английския език, дори и с цената на перспективата, която може би имахме като музиканти ...
Все пак ние изпълнявахме музиката на нашето поколение за нашата публика, а не за да се харесаме на институциите! ”
Беше края на 60-те..... Сигурно сме впечатлили и с поведението си на сцената. Та нали копирахме английските групи. Първо променихме дървеняшкото държание – ние танцувахме, контактувахме с публиката – колко пъти след продиране на гласовете давахме микрофоните на танцуващата пред нас публика и.... Как няма да ни харесват, като всеки се чустваше част от шоуто. Контактите с публиката ни дадоха много и на научиха как да направляваме настроенията, как да редим репертоара и как да го провеняме по време на изпълненията. И най-важното – публиката трябваще да участва в изпълненията и да се чувства част от преживяването. И то каква част – най-важната! Сега, като гледаме клипчета от онези времена, ние със сигурност отстъпваме много, много на онези велики музиканти, но публиката ни – всеки ще го потвърди в спомените си, беше по-добра, по-дива, участваща в голямото щоу.
А шоуто включваше и разни игри. Мисля, че ние въведохме блус на вестник, който се сгъваше след всеки куплет и накрая момчетата трябваше да вдигнат момичетата на ръце и да приключат блусирайки на един крак и то на пръсти. Имаше и други игри, на които целта беше музика и публика да сме едно цяло.
Мисля, че ние въведохме дайрето в рок музиката – поне в Пловдив. С дайрето търсехме уплътняване на звука. Беше 1967. Може и другаде да са го използвали, но не бяхме виждали. Реакцията на публиката беше впечатляваща.
Друго наше „нововъведение” беше черната ръкавица. Като си поожули човек ръцете с дайрето – все пак свирехме с див ентусиазъм – и търси спасение. Тото първо скъса своите ръкавици, а след това и ръкавиците на много съученици. Всичко в името на музиката и шоуто – публиката си чакаше шоуто + дайрето с черната ръкавица.
Сенчо - стабилен бас и вокал. Без стабилен и можещ басист група не става, а Сенчо се доказа, че е в основата на разработването на песните и стабилното представяне. Блусовете, които изпълняваше бяха впечатляващи.
Спенджи - ритъм китара, „Стоунс” душа и вокал. Неспирна енергия и шоу. С Румбата дадоха тласъка ни предимно към Стоунс. Вдъхновяваше високия дух на групата.
Румбата - соло китара – импровизациите на Румбата допринесоха за влагане на наша душа в тази музика и увереност, че соло китарата няма да те подведе и в най-дивите моменти.
Запето - барабаните – стабилни и неподдаващи се на еуфорията, в която често изпадахме.
Тото - с пеенето мисля, че съм се справял добре, след като нито веднъж не ни слушаха разсеяно и не ни освиркаха, а и години след това познати и непознати пре различни срещи искаха отнова да изпея нещо от Стоунс.
Спенджи: ”Мисля, че ако човек, който не е наш "съвременник" прочете тези наши спомени, ще добие някаква представа за групата ни; за времето, в което се е изявявала; за песните, които сме изпълнявали. А, ако ги прочете наш "съвременник", не само ще си припомни времето и музиката, но може да добави и свои спомени. ”

Тодор Костов (Тото), Асен Койнов (Сенчо), Стоян Марев (Спенджи), 2013